ОТНОШЕНИЕТО НА БЛИЗКОТО ОБКРЪЖЕНИЕ КЪМ ДЕЦАТА СЪС ЗАЕКВАНЕ.

Според Hout (1996) съществува тенденция заекването да се дефинира чрез „етиологични” критерии. Riper (1971) твърди, че някои от определенията са просто изявления, формулировки на авторови гледни точки и позиции по отношение на природата на нарушението или причините, които го пораждат. „Заекването е симптом на психопатологична предразположеност, класифицирана като прегенитална конверсивна невроза.” (Glauber, 1958) Barbara (1963) установява също, че заекването е „израз на тревожност, при която защитната система на един организъм в невротична структура става застрашена и дезорганизирана.” Съществуват и определения, които ограничават възможността редица лица, проявяващи симптоми на нарушението, да бъдат наречени заекващи. Такова е определението на Johnson (1958), според който само една група лица, при които се проявяват т.н.”преждевременни хипертонични реакции”, демонстрирани с цел избягване на нарушението” могат да се окачествят като заекващи. Според Н. А. Власова (1983): „Заекването се явява като една от най-сложните и продължително протичащи речеви нарушения. То се характеризира с разстройство на темпа, ритъма и плавността на експресивната реч с преимуществено поражение на комун