ГРАНИЦИ, ПЕРИОДИЗАЦИЯ И СЪЩНОСТ НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ.

Според В. Априлов и Г. С. Раковски началото на този процес трябва да се свърже с реформите в Османската империя, започнали в 20-те години на XIX век. В „Допълнение къ книге Денница новоболгарского образования“ Априлов отбелязва: „От 1826 г. започва нова епоха в летописите на Отоманската империя. Като унищожи с твърдата си воля еничерските тълпи, Махмуд II възроди своята империя, като даде равни права на всичките си поданици. Наследник на неговото достойнство и верен последовател на неговите планове, царстващият днес Абдул Меджит, с формален акт, издаден на 3 ноември 1839 година, затвърди и заздрави реформата на родителя си. Нищо друго, освен реформите в Турция, не трябва да се смята като причина за наченките на българската образованост.“ През 1871 г. М. Дринов публикува статията „Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му“, в която отнася началната граница на Българското възраждане в 1762 г. и я свързва с делото на Хилендарския монах. Това мнение, предвид авторитета на неговия създател, остава господстващо в продължение на десетилетия. Въпреки някои несъгласия и опити за ревизирането му, то се приема от Ив. Шишманов, М. Арнаудов, П. Ников и други изследователи